ОПИТ ЗА РАЗЧИТАНЕ НА ДРУГИ ПРАБЪЛГАРСКИ РУНИЧЕСКИ НАДПИСИ

            Настоящата статия е продължение на последната статия - “Писмени знаци на говорещата азбука на прабългарите” от четвъртото допълнено издание на “Говореща азбука на прабългарите”.  Там публикувах графична буквена азбука, конструирана  според логиката на звуково-знаковата “говореща азбука на прабългарите” и прилагайки нейните буквени писмени знаци се опитах да разчета руническите надписи върху металната розета от Плиска, която се оказа един вид “колело с късмети” - ОБъ -живот, ИЛъ - изобилие, УМъ - ум, ГъМъ - здраве, ТъКРъ - вървене, удача, РъЩъ - надежда /вероятно в ролята на Черен Петър/ и КъБъ ЗъЗъ - хубост.
                        Ще си позволя да направя прочит на три рунически прабългарски надписа, използвайки  писмените букви от графичната азбука, съответстващи на звуковите букви от “говорещата азбука”. Тъй като “говорещата азбука на прабългарите” представлява звукова азбука на един генеративен език, то всяка писмена буква , освен фонетичната си стойност притежава и смислово съдържание /мотивираност/. Избрал съм надписи, които са самостоятелни /без контекст/ и запазени в цялостен вид, което подсказва, че носят едно  самостоятелно и завършено послание.


 

            Първият надпис от Мурфатлар /виж. фиг. 2/ е публикуван от К. Попконстантинов и според мен съвсем красноречиво говори за напълно стилистично изчистена и окончателно изградена писменна традиция. Първата дума от надписа е ЧъЛъИ. Състои се от Чъ - нос, едно, първи, лице; Лъ - висок; И - оставя, резултат. Според досегашните ми наблюдения за Чъ и за думите, в които участва, съвсем категорично мога да твърдя, че освен нос, образ - напълно покрива и понятието глава, главен. /примери: Чъ Мъ БРъ - глава има парцал т.е. забрадка; ЧъРъ - първи, главен; и др./. Ето защо ЧъЛъИ може да се възприеме като “височината, която главата оставя” или “върхът на главата”. Тук може да се направи паралел с думата Чъ БъАНъ - нос/глава/ равнина - чело, челник, жупан, чобан. Докато Чъ БъАНъ означава чело, ЧъЛъИ е върхът на главата в оригиналното си древно звучение /нищо, че днес е запазена в новобългарската дума “чело”/. Освен в думата “чело”, ЧъЛъИ е запазена и в днешната дума “шило”, а най-интересното, че оттук произхожда и понятието за “начало” в българският език, което също е впечатляващо.
            Следващата дума е ЛъГъ - висок расте - т.е. расте на височина. Едва ли може да има някакво съмнение в смисловото съдържание на тази прабългарска дума, особено като се има предвид че Тъ ЛъГъ - прави да расте - и днес използваме  чрез думата “дълъг”.
            Следващата дума ЗъЗъ - със, заедно, мн.ч. - съм разгледал в предишна статия и тук няма да се спирам подробно. Искам само да обърна внимание, че писменият символ, изобразяващ тази съставна дума,  се е получил от “наслагването” на буквените знаци на съставните букви на думата, което както посочих преди, е било много разпространена практика при азите-прабългари. Така най-често употребяваните думи са имали собствени знаци, които въпреки всичко не са загубвали връзката с разделното си побуквено записване. Което показва, че сливането най-често на две букви се е правило с практичната цел за по-икономично записване и оптимално използване площа на носителя. Така или иначе, символът за ЗъЗъ - със, заедно, мн.ч., се превръща в символ на обединение, съюз и не случайно  после е изписан и самостоятелно под надписа.
            Поредната дума от надписа е КРъ И ЙО - крак оставя два - имаща значение на “два крака” или “крака”. Но най-впечатляващото е, че в случая “крака” освен за противовес на “връх на глава”, служи и за противовес на “начало” т.е. за “край”, което пък недвусмислено сочи древния прабългарски произход на днешната дума “край” - идва от крака.
            И така пред нас възкръсва цялата философия на прабългарите, изразена само чрез една фраза - ЧъЛъИ ЛъГъ ЗъЗъ КРъИЙО -  ЧЕЛО РАСТЕ СЪС КРАКА, или казано на съвременен български ГЛАВАТА РАСТЕ ЗАЕДНО С КРАКАТА. Невероятна е идейната дълбочина, съдържаща се в това кратко послание на дедите ни. Едно от измеренията може да бъде с обществена насоченост -  държавата и управлението растат заедно с народа си, първенците могат да увеличат моща си, само ако обикновения народ увеличава състоянието си т.е. нарастването на благоденствието на държавните управници зависи от нарастване благоденствието на народа. Казано с други думи, върхът и основата са взаимно свързани. Този принцип е важен за всяко строителство, включително и за държавното строителство. За да се изградят високи сгради е необходимо да се положат солидни основи. Силата на обществото идва от обединението на интересите на всички обществени слоеве. Диалектиката на зависимостта между върха и основата, между началото и края, между центъра и периферията, между столицата и провинцията, между управниците и народа, представлява основен обществен закон записан с няколко думи, заложен в една невероятно концентрирана мисъл. Но защо да се учудваме, огромни териториални държави могат да се изграждат само върху мъдри принципи, и само от мъдри хора, каквито са били предците ни - прабългарите.     
            Текстът от фиг. 2 продължава с израза Е АЙГъЗъ. Е - викам - тук има смисъла на “това е” или “е”, а може и “казва/вика/”. Доста интересна е думата АЙГъЗъ - най-растящ огън. Но ако Зъ се приложи в значението си на светлина /логично следващо от значението огън/, тогава смисълът на цялата дума АЙГъЗъ започва също да “просветлява” - най-растяща светлина не може да означава нищо друго освен “просветление”, “истина”, “правилно”/а дали не и “правило”?/.  Тази дума и до днес присъства ежедневно в речника ни - е гаси - означава нещо действително, нещо потвърждаващо се, някакъв истинен факт. Но може да потърсим следи от тази древна дума и другаде. Например немската дума echt - истински, или exaкt - точно, или английското justice - правда.
            Според мен, в случая се натъкваме на уникално явление от предкнижовната епоха - основополагащи обществото принципи, правила и дори закони, се вграждат в една единствена фраза и така се разпространяват сред населението. Под текста на закона-фраза е изписан и символът на обединението ЗъЗъ - със, заедно, мн.ч. - два триъгалника един върху друг, с общ връх. Сам по себе си, този съставен от букви знак олицетворява идеята заложена в надписа.
            Преминаваме към следващия текст от фиг. 3 - надпис, изрязан върху дъното на сребърна чаша, открита край с. Афанасиево в поречието на р. Кама /Волжко Камска България/. Рисунката върху вазата има отношение към съдържанието на текста, затова накратко ще я опиша. В центъра, в обкръжение на други животни, стои лъв с израз, според мен многозначително наподобяващ израза на известния български лъв от плочата от Старозагорско. Също в центъра, зад лъва, се намира едно растящо от земята дърво с шест клони, оформени като големи листа. Едното листо е разположено нагоре, и представлява своеобразен връх на дървото. Това дърво по всяка вероятност символизира “дървото на живота” или “световното дърво”, доста разпространен култ сред древните народи. А лъвът символизира собственика на чашата, вероятно знатен велможа.          
            Съдържанието на текста напълно отговаря на така описаната символика. Първият знак от текста е знака на ЪЗъ - аз /който описах в четвърто издание на “Гов. азбука на прабългарите”/. По същество той също отговаря на буквения си запис, макар и в обърнато положение. Следващият писмен знак е на Щъ - искам, също характерно получен от буквените знаци на Шъ и Тъ. Следва графемата за КРъ - крак, ходя, отивам. Буквите Чъ и Ръ са слети в един знак и означават ЧъРъ - първи, главен. И накрая на текста стои буквата за БРъ - клон.  Прочитайки по този начин текста, той гласи - АЗъ Щъ КРъ ЧъРъ БРъ или АЗ ИСКАМ ДА ВЪРВЯ НА ПЪРВИЯ КЛОН. Съвсем естествен стремеж за всеки първенец, да се изкачи на най-висшето стъпало на “световното дърво”, преди и след смъртта си. Особено ако се е оприличавал на царя на животните - лъва.
            Накрая искам да се спра на надписа върху гърдите на сребърния орел от гроба на кан Аспарух край река Днепър /фиг. 4/. Според мен е доста пресилено надписът да се възприема като християнски монограм, въпреки че буквите са разположени по краищата на кръст. В прабългарската символика кръстът също има собствено смислово значение, още повече, че представлява и писмен буквен знак, отговарящ на буквата-дума Ръ - много. За прабългарите кръстът означава немаловажното понятие “много” и както ще видим, в конкретния надпис напълно участва със символиката си. На фиг.4 съм представил моето виждане за вида на надписа. Разчитам думите, образувани от буквите по краищата на всяка страна на кръста като АЙ Бъ - небе; и Шъ Къ - шепа сгъвам - т.е. сграбчвам, но и  побеждавам  /лексемата съм описал в предишни статии/. Или АЙБъ ШъКъ - небесен (с)грабител - т.е. граблива птица - орел, сокол, ястреб. Знаем, че АЙБъ ДъОКъ - небесна птица, вероятно орел е името на Авитохол. Предполагам тук “грабливата птица” не е конкретно уточнена, защото търсеният смисъл е бил АЙБъ ШъКъ - най-висш/небесен, върховен/ победител. А кръстът със значение “много” оформя - “МНОГОКРАТЕН НАЙ-ВИСШ ПОБЕДИТЕЛ”. Какъвто Аспарух със сигурност е бил.  Още едно потвърждение за паралелния двоен замисъл, който прабългарите така добре са умеели да влагат в думите. Възможност, която разбира се им е предоставял генеративният език на “говорещата азбука на прабългарите” - ЪЗъЕр.